Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

                        

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

 

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

 

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

 

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

 

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

 

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.

2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.

3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.

4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща

5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.

7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.

8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.

9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.

10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.

11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.

12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.

13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

http://www.facebook.com/notes/jovich-kolev/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%89%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-60-%D1%82%D0%B5-70-%D1%82%D0%B5-%D0%B8-80-%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-20-%D0%B2%D0%B5%D0%BA/304227062941657

:) Наклоних глава и се усмихнах! :)

Значи детето е още в теб::))))

а дали това ни е направило по-щастливи...
или с носталгия си спомняме за изминалите дни-
кой,кой да ни каже...може би трябва да попитаме детето,
което е останало в нас?!
Размечта ме..:)))

да кажа ,че детството ми е най-хубавият период от живота ми ,колкото и тривиално да звучи ......всеки дребен детайл от детството ме кара да се размечтавам и да ми носталгично..:)

Усмихнах се и аз:)

нали ще взема бутилката с "ВЕРО" и знаете какво следва::))

Всичко описано е до болка познато!
Дали бяхме щастливи?-май да!
Сега като се връщам по улиците от детството ми, най ме боли,че нищо не се е променило.Всичко е каквото е било и преди 30-40 години.Не е нормално,нали?
Ние поостаряхме ,а продължаваме да живеем в морално остаряла инфраструктура.

Това е страшното ,че няма кой знае каква промяна .....Все пак -сега се играе в Молове и техните детски кътове срещу прилични пари....НО ние сме остарели категорично ,но само физически ::))))

Много мило и приятно ми стана докато четях-бях забравила тези истини.Благодаря Ви-наистина се върнах в детството.Замислих се и за живота сега на нашите деца-те наистина не знаят какво е детска свобода.

Чета и се усмихвам....:))

Малко ми става тъжно от тази съпоставка с игрите сега и в миналото.
Поздрави!:))

Е, аз съм от 50-те , но и за мен важат някои от вашите характеристики.:)

Супер е!
Как се хванах само!
Голямо ухилване настана!
Благодаря , че ми припомни- чак ме защипа коляното... !

" 13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма."
--- Секунда, но по вертикала. Аз се разходих по хоризонтала да търся шестицата в края на ред 5. И си помислих, че си я пропуснал от вълнение. Стегни се бе, приятел. Бива ли така да се размекваш. Кой умрял - кой жив - това е пологението. Давай по вятъра.
бочман.
Наздраве.

:)))))))

да си взема от детския огън"- голяма истина се крие в тези думи...
Поздрави с :
http://www.youtube.com/watch?v=75fokvnSkX0
Приблизително около двадесет години е разликата между поколенията, в която хората все още могат да намерят общи спомени ...след това всичко се размива и звучи забавно и невероятно...
Не знам защо списъкът Ви е спрял на "фаталното 13", което всъщност не е.....
Мога да го добавя до безкрайност.....:)))
Поздрави!!!

pravi ste. do bolka poznati neshta.hubavo detstvo imah, no za decata si ne mojah da im dam. po 4ujdi strani sme i za tova pisha na latinica.prostete mi.

които се отзоваха и реагираха всеки по свой начин::))))
Нека се опитаме да дадем на децата поне частица от "нашият детски огън ".......Все пак детството е най-красивата и неопетнена част в човешкият живот:)
Поздрави на всички от сърце и с по едно камъче ,изпратено с прашката::))))

По умно нещо не съм чел от месеци. Поздрави за автора. Във фейсфук не стъпвам.

потънал някъде в световният клюкарник- фейсбук::))

дори дълго след запалването на уличното осветление, оставахме да играем на криеница или стражари и апаши. Свирахме се по разни кьорсокаци, тебеширите ни бяха парчета от тухли и керемиди, а най-върховната пакост беше, да се покатериш тайно на някоя комшийска овошка и да напълниш до пръсване джобовете си с плодове...
Поздрави, потопих се в спомени с тази статия.

Невероятно време. Най-хубавото е да запазим поне частица от онова усмихнато, ожулено, щастливо дете. Това би ни съхранило.
А времената бяха много диви. Ставаш с мисълта за поредната беля, за поредния набег над черешовата градина. И знаеш: има престъпление, има и наказание. :-))). И така до следващия път. Безгрижие, безвремие ..